За Япония — като за Япония

И тук е помислено, и тук измислено. И никой не те гледа в ръцете ще дадеш ли десет стотинки.

Толкова уиски идва много дори за якото тяло на Хага сан. Той е поръчал всичко, уредил е всичко, изпил е даже половината от чашата си, тая критична половина, и сега може да поспи. Японската маса не е много удобна за сън, трябва да се сгънеш доста ячко, краката и тялото идват почти успоредно, дели ги само дъската на масата, под която си наврял краката си, но за спортист човек като Хага сан, и за човек иа който му се спи истински, няма нищо невъзможно. Хага сан не се дори и извинява. Навежда се и заспива. Колегата доволно казва:

— Накъркахме го.

— Уморен е. — казвам. — И не е свикнал.

— Тия хора много работят — обобщава той и се заема с деликатесите, които, преди да заспи, в изобилие е поръчал професорът, за да докаже, че ние пък може и да преядем, стига друг да плаща.

Хага сан спа спокойно около петнадесет минути. Никой не му направи бележка. Да си поспи изглежда беше толкова естествено, колкото и ако не беше го направил. На петнадесетата минута се събуди и колкото и да беше възпитан японец, помоли да се прибираме. Призна умората и поражението си.

Закарахме Хага сан до хотела му. Улиците на Токио бяха вече съвсем празни, не профучаваха даже и коли, ако не се броят полицейските, които шареха из града с червените си светлини. Една токийска нощ беше комай на привършване. Сега ние с колегата предприехме едно по-смело начинание. Той реши, че сега е време да ме заведе до един стар квартал, с много тесни и страшни улчки. Колата оставихме там, докъдето можеше да върви кола и продължихме пеша… Токио и Неапол не са градове, които да си приличат, ала старите части на всички градове по света комай са еднакви. Тясно и интимно… И страшничко. Както вървиш в уличката един метър широка, една по-ячка ръка да се протегне през прозореца и да те хване за яката, отиде та се не видя. И господ не може да каже, и японската полиция не може: къде си, защо си и докога си в тези натрупани един над друг, един в друг или един до друг бордеи. Улиците са дотолкова прилепнали една до друга и така тясно насечени, че са като решетка. Вървиш из тая решетка. Отляво, отдясно, отпред, отзад — малки ниски барачки от дърво и от кирпич, с малки тесни врати, с фенери, които блещукат над тях, с всякаква стока, изнесена за продан. И макар да е много късно през нощта или много рано сутринта, както щете го вземете, навсякъде е вече преметено, прибрано и чисто. Тук-таме някоя изпаднала японка, която още не бърза да затвори своето заведение, те вика — настоятелно, умолително и винаги деликатно. Кой знае какво й е донесъл денят, спрял ли се е някой в нейното старо магазинче или при нейните стари вече за този занаят мощи. Вика ни от вратата, на улицата не излиза. Но е ясно, че от малкото прозорче тя следи улицата. Точно когато си до нейната врата, тя отваря, показва се и те поканва. Отминаваме една, отминаваме втора, трета, десетки отминаваме. Вече е много късно, четири наближава, а те още се надяват. Надяват се и още как, боже мой! Като ги гледам тия кой знае какво видели през живота си жени, колко умолително канят — никакво друго чувство не ме осени, освен тъга. Ние отдавна сме забравили у нас тази тъга. Ние отдавна сме забравили такъв хляб как се вади…